Понятието „учебна дейност” може да се представи като акт на познание, който се реализира от ученика чрез усвояване на наличния опит. Обучителната дейност от своя страна е насочена към осигуряване на успешно осъществяване на дейността учене.
Ученето е дейност, само тогава, когато удовлетворява познавателна потребност. Знанията, към които е насочено ученето, влизат в ролята на мотиви и цел на дейността, които от своя странанамират своето предметно изражение в познавателната потребност на ученика.
В психологическата литература няма единна и общоприета класификация и на видовете мотиви в структурата на учебната дейност. Най-разработено и популярно е разделянето на мотивацията по отношение на дейността на външна и вътрешна.
Външната мотивация е конструкт за описание детерминацията на поведението в тези случаи, когато факторите, които го инициират и регулират се намират извън личността. Външната мотивация за учене е основана преди всичко на наградите, поощренията, наказанията или други външни стимули. Тези видове външна мотивация направляват желаното или възпрепятстват нежеланото поведение. Ако мотивът реализира непознавателна (социална) потребност, която не е свързана с придобиването на знания и не съвпада с целта на учене, то той се явява външен.
Външните мотиви се делят на:
а) обществени – да се направи добро (алтруизъм);
б) личностни – мотивация за успех: учене заради оценката, самоутвърждаването, благополучие или избягване на неприятности.
Вътрешната мотивация е конструкт, описващ такъв тип детерминация на поведението, при който иницииращите и регулиращи негови фактори произлизат от вътрешното „Аз” и се откриват в самото поведение. Вътрешната мотивация е основана на достигане на поставената цел чрез самата дейност. Ако мотивът реализира познавателна потребност, свързана с усвояването на знания и изпълнението на определена дейност, което да съвпада с крайната цел на ученето, то той се явява вътрешен.
Вътрешните мотиви се делят на:
а) процесуални (интерес към процеса на дейността);
б) резултативни (интерес към резултата на дейността, в това число – познавателен интерес);
в) мотиви за саморазвитие (заради развитие на някакво качество или способност).
Външната и вътрешната мотивация могат да изменят характера на поведението. С изменение на мотивацията се бележи преминаването към нов стадий на възрастово развитие.
Мотивацията за учене е доминираща в мотивационната сфера на ученика. Положително влияние върху познавателните процеси, съответно върху личността като цяло, оказва вътрешната мотивация. Вътрешната мотивация има преимущество и при решаването на лични задачи. Вътрешната позиция, определена като „система от потребностите и стремежите на детето” се намира неизменно под влиянието на житейските обстоятелства. Тя отразява отношението на детето към положението, което заема и онова, за което претендира.
Л. И. Божович предлага разделяне на два основни типа мотивация за учене, които имат различен произход и предметно съдържание. Едната е познавателна и поражда „преимуществено самата учебна дейност”. Освен това тя се свързва със съдържанието и процеса на учене. Другата е социална „пораждаща цялата система от отношения на детето с обкръжаващата го действителност” и се разглежда извън рамките на учебния процес. Ако в ученика в процеса на учене преобладава насоченост към учебния процес, може да се говори за наличие на познавателни мотиви. Ако в ученика е изразена насоченост към другия човек в процеса на учене, то това са социални мотиви.
Разглеждането на мотивацията като многопластова система предполага, че мотивите могат да бъдат с различна степен на осъзнатост: от дълбоко осъзнати до непроизволни, неосъзнати. Трябва да се отбележи, че не всички психолози приемат тази гледна точка. По мнението на, А. Леонтиев, когато мотивите не се осъзнават от субекта, т.е., когато той не си дава сметка какво го подтиква да осъществява една или друга дейност, мотивите влизат в своето косвено изражение – под формата на преживявания, желания. Неосъзнатите мотиви не са безсъзнателни. Ако мотивът се осъзнава, както отбелязва Леонтиев, то той се превръща в „мотив – цел”, а това означава и актуална подбудителна сила.
Мотивите са многопластови системи и поради факта, че не винаги „разбираемите” мотиви съвпадат с „реално действащите”. Ученикът разбира, че трябва да учи, но това все още не го кара да се заеме с реално изпълнение на тази дейност. Едва когато съвпаднат двата вида мотивите те се превръщат в осъзната реална подбудителна сила. Мотивът обаче, може да се прояви като реално действащ, без да намира отражение в съзнанието и обратното – да бъде осъзнат, но неработещ. Различните мотиви у едно и също дете могат да се намират на различни нива. Един мотив да бъде реално действащ, а друг – само разбираем.
Според, А. К. Маркова при ученика категорично могат да бъдат открити и „творчески мотиви”. Това означава, че той търси нови начини за действие в учебния процес.
Като правило учебната дейност на детето не се подбужда само от един мотив, а от цяла система разнообразни мотиви, които се преплитат, допълват един-друг, намират се в определено съотношение. Така че не всички мотиви имат еднакво влияние в хода на учебната дейност. Някои от тях са водещи, а други – второстепенни.
В психологическата литература се използва и класификация на учебните мотиви от гледна точка на личностната значимост на изпълняващата функция в учебната система. Така мотивите се разделят на: смислообразуващи (които не само подбуждат дейност, но и придават личностен смисъл) и мотиви-стимули, които действайки заедно с първите се явяват като допълнителен стимул. Смислообразуващите мотиви, определени като „водещи”, „доминиращи”, или „преобладаващи” определят насочеността на цялата мотивационна система. Останалите мотиви, влияещи върху дейността играят ролята на подбудителни фактори (положителни или отрицателни) могат да бъдат емоционални или афективни, но лишени от смислообразуваща функция. Това именно са мотивите-стимули.
Когато мотивите и целите съвпаднат, като резултат от осъзнаването на мотивите, целта се превръща в самостоятелна подбудителна сила. Тогава говорим за мотив-цел.
Видове мотиви могат да бъдат определени и в зависимост от тяхната времева продължителност като фактор, обуславящ дейността: кратка и продължителна мотивация.
П. М. Якобсон определя социални и тясноличностни мотиви според социалната им значимост и делови и емоционални, в зависимост от характера на общуване.
Мотивация за успех и мотивация за избягване на неуспеха са видове, които се определят от доминиращите стремежи на личността: да постигне успех или да го избегне.
Когато един ученик не успява в дадена област е възможно да се прояви един особен вид мотивация, наречена „компенсаторна”. Когато потребността от самоутвърждаване се удовлетворява в някаква друга област – спорт, музика и т.н.
Видове мотивация могат да бъдат изведени и от гледна точка на степента им на формираност.
