В нашия живот има хора, съществуването на които е неизменно, както изгрева на слънцето сутрин и залязването му вечер, както винаги след просветването на мълния се чува трясъка на гръмотевицата. Това са нашите родители. Това са хората, към които изпитваме любов и които ни обичат безусловно и толкова самоотвержено колкото е възможно. Те са до нас винаги, но понякога толкова ни вбесяват, че ни се струва, още малко и край! Защо именно те попаднаха на моята глава?!!
Не се разбираме, докарваме се един – друг до изстъпление, досаждаме си взаимно и си пречим един на друг в живота. И всичко това се случва в отношенията ни с хората, от които сме частица – в пряк и преносен смисъл. Трябва да признаем, че ние и нашите родители не винаги, да не кажем – почти никога, не се разбираме. Ние си говорим на различни езици и се държим точно като същества от различни галактики. И най-тъжното в цялата тази история е, че нито една от страните не иска да научи езика, на който говори другата.
Никой не иска да отстъпи, да прояви разбиране и мъдрост. Подрастващият иска да направи всичко възможно, за да покаже, че е независим, а неговата мама и татко полагат същите усилия точно в противоположна посока – да му докажат, че те са господарите докато живее в техния дом и харчи техните пари. Войната може и да е нещо хубаво, но не и между стените на дома.
Много по-добре е да се поседне на чаша чай в кухнята и да се поговори спокойно, без взаимни упреци, спорове и пререкания, оставяйки настрани емоциите и поне временно – обидите. Ако твоите майка и баща са способни на разбиране и с тях може да се разговаря спокойно, поговорете. Говори с родителите си толкова често, колкото почувстваш потребност да направиш това. На тях им е необходимо да говориш и да споделяш. Работата е там, че нашите родители оценяват степента на нашата искреност по това, колко често споделяме преживяванията си, търсим от тях съвет, разказваме им за това, което ни се е случило през деня. И ако ти мълчиш, те възприемат това като враждебност и отчуждение. Когато започнеш да криеш от родителите си някаква част от твоя живот, ти все едно ги зачеркваш от нея. Със своето поведение ти сякаш им казваш: „Вие сте недостойни за моето доверие”. И те се чувстват оскърбени, излъгани и унижени. Нали това е тяхното дете?! Така че се опитай да бъдеш снизходителен — те вече са позабравили какво точно ги е вълнувало на тази възраст.
Твоите проблеми им се струват незначителни и пресилени, а юношеството – безоблачно време, където всичко е леко и просто. Постарай се да им обясниш какво за теб е актуално и важно. Направи опит да разбереш какво се опитват да ти кажат – те правят всичко възможно да те предпазят от проблемите и болката, които може да срещнеш в живота. И въпреки че сега не можеш да разбереш, родителските наставления се складират някъде дълбоко в паметта ти и в сложна ситуация решението ще дойде само — ти ще си спомниш какво са ти говорили за това мама и татко.
Би било глупаво, ако мислиш, че всичко за родителите ти вече е минало. Те съвсем не са толкова далеч от теб, колкото ти се струва. Те могат да разберат и емоциите ти, и преживяванията ти и биха могли да споделят твоето безпокойство.
Не си мисли, че майка ти и баща ти са старомодни само защото вкусовете ви не съвпадат. Това, че вкусовете им се отличават от твоите е нещо нормално, тъй като те са раснали и са възпитавани в съвсем различно време по нищо не приличащо на това, в което растеш ти.
Не се опитвай да изключиш родителите си от твоя емоционален живот и да ги превърнеш единствено в източник на пари и надзиратели — така рискуваш да загубиш истинския контакт с тях, ако не завинаги, то за дълги години, а заедно с това и уважението им, както и емоционалната им поддръжка.
Ти смяташ, че твоите родители първи трябва да ти подадат ръка? Нали са по-мъдри, по-зрели, по-умни… Възможно е да си прав… Но… От твоя страна трябва да има не по-малко желание и стремеж към общуване, иначе и най-добрите намерения може да се окажат напразни.
Желанието за равноправно партньорство трябва да бъде взаимно.
